Душата ми е гола... като истина,

съблечена във пътища и висини,

и беззащитно скитаща в просторите,

крещи безгласно, търси се в следи.

Във дните бяга, в нощите се връща,

а тялото ми... като изоставен дом,

приема я, разкаяла се скитница,

молитвено завръща се... подслон.

И отмаляла, тихо стъпва... и вали,

прегръщам я, след дългото сбогуване,

разравя живи въглени... кърви,

приемам я... в безпътното пътуване.

Душата ми е гола... като истина,

от раните... изплита топла дреха,

от радости... пулсиращо тупти,

живеем заедно... с една утеха.

И всеки ден... е скитащ вятър,

и всеки час... е сбъдната мечта,

и всеки миг... е с нещо недорасъл,